Знаех си,
че ще ми се наложи
да ти напомня за себе си,
докато кротко сънуваш,
изтощена от формули
и най-малкото
общо кратно,
да изпонадраскам
всичките ти стени
с безсъниците ми,
повярвали си, че са
безсмъртни стихове,
знаех си, че дори и кучето ти
няма да ме усети как влизам
и тихомълком се изнизвам,
без да оставя и следа,
без да оставя и следа,
миризма на дума
без да оставя,
знаех си, че ще ми се наложи
да подам оставка на душата си
навреме, пред окото на света,
докато съм все още
на мушката му,
знаех си,
че трябваше поне
да те целуна в крайчеца
на самотничещите ти устни,
по клепачите ти ненацелувани,
по капачките на коленете ти,
да заровя точно тук
този звук на вик
по теб...
Петър Петров
/из "Ненаситно"/
No comments:
Post a Comment