Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.
И каза гората: — Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.
Умираш. Далеч е отрядът сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.
Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.
И каза гората: — Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.
Виж — бързият гълъб е паднал дори
до тебе с крила укротени.
Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани?
И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.
И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека,
удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.
No comments:
Post a Comment