Нова книга с криминални новели от Емил Левков

В света на криминалните сюжети се появи още една вълнуваща книга, която ще грабне вниманието на читателя и ще го държи от началото до края без дъх докато не разбере какво стои в основата на действието. Много интригуващи са новелите в тази последна книга на Емил Левков и можете да бъдете сигурни престои да прочетем още много ярки и наситени с действие повести. А кой знае, може би дори роман. 

Емил Левков е завършил лингвистика с акцент над английски и немски език. Той продължава образованието си и завършва магистратура в областта на историята. Неговите широки исторически познания и брилянтен подход към разказа ще ви оставят без дъх на всяка крачка от действието. Новелите са изпълнени с динамиката на кинообразността и в тях няма дълги описателни картини. Те са построени изключително диалогично и това може би е част от почерка на автора. Казваме част, защото самият подбор на сюжетностите в действието са сами по себе си както разтърсващи така и любопитни. 

В тази книга са включени две повести и един разказ. Едноименната повест "Злините идват по три" е заплетена и сблъсква криминалните лица с различни разследващи екипи. В нея ще видите както наслояването на мотива така и изобличаването показани през призмата на разследването, но ще видите и самите извършители и техните жертви отблизо. Достатъчно е да прочетете това и ви става ясно, че авторът не си е спестил нито една стъпка в хода на действието за да ви накара да го проследите без да спирате. 

Втората повест в книгата се завърта около престъплението, лично и поругаващо, и наказанието брутално и безмилостно. Както сами ще видите в стила на автора е да въвлича героите в безпомощни ситуации, да ги вади от тях и после отново да ги връща там, където слънцето може повече никога да не изгрее. 

За книгата "Цар Ивайло" написана от Цветанка Симеонова

Автор на илюстрациите е Веселин Чакъров. Веселин Чакъров има огромна творческа биография свързана с историческата живопис и илюстрация на исторически сюжети и книги. 

Тази книга разказва за Ивайло - необикновеният воин - селянин и цар, за изборите, пред които е бил и изправен и решенията, които е взел. През втората половина на Xll в. българските земи са подложени на опустошителни татарски набези, а Византия, империята на ромеите, засилва опитите си за подчиняване на българското царство. Било е време за действие, за несломима вяра и безгранична смелост. Било е време да разпознаеш знака свише. Било е време да се появи Ивайло.Пръст от лобното място на цар Ивайло се съхранява в храма “Свети 40 мъченици” във Велико Търново. По идея на проф. Божидар Димитров, доразвита и осъществила се до днес с участието на проф. Пламен Павлов и Павел Чернев, светинята е на път да се превърне в Пантеон на българските владетели. В църквата тържествено са препогребани костите на цар Калоян и на трима търновски боляри. Донесен е също и пръст от гроба на Михаил lll Шишман Асен, от могилите на кaновете Кубрат и Аспарух и от гроба на цар Георги l Тертер.

Из книгата:
„Този човек, като се грижел за свинете, за себе си и не помислял.Той не се грижел нито за храна ,нито за дрехи, а се хранел с един само хляб и диви плодове, изобщо живеел скромно и бедно. Но в разговора си с други такива пак бедняци той открито изказвал себе си странни мечти, на които те отговаряли повечето със смях, отколкото с увереност. Като се въодушевявал от някакви си, не зная отгде взети надежди, той станал по-внимателен към себе си и,както можел, молел се на Бога; защото где би могъл той да научи памет божествените молитви, когато в простатата си направа той е живял почти между същите такива диви хора, каквито са били и пасаните от него свине!”

Книгата можете да откриете тук.

Иронията е оръжие, с което писателят може да пореже самия себе си, казва Александър Секулов

Иронията е оръжие, с което писателят може да пореже самия себе си, казва Александър Секулов



„Иронията е оръжие, с което писателят най-често може да пореже самия себе си или да си направи харакири”, каза пред БТА писателят и драматург Александър Секулов. Снощи той представи своя роман „Корабът на сирените” (изд. „Хермес”) в литературната програма на петия фестивален ден на Празниците на изкуствата „Аполония”. Събитието се състоя в Художествената галерия на морския град. Модератор на срещата бе Светлозар Желев.

Пред БТА Александър Секулов разказа кои са сирените и какви са „митичните” сили, които те имат в неговия роман. „Сирените са идеологиите, които пътуват с ветроходи и прелъстяват човечеството”, каза той. Писателят посочи и какъв е шифърът, който стои отвъд подзаглавието на книгата - „Контрареволюционен роман с френски сладкиш”. Секулов коментира също и дали успял да да открие баланса между театъра и литературата през годините.

Г-н Секулов, кои са сирените във Вашия роман и какви са силите, които те притежават?

- За разлика от митологичните сирени, които стоят на един остров и покрай тях минават мореплавателите, които биват прелъстени от тяхното пеене, в моя роман сирените са идеологиите, които пътуват с ветроходи и прелъстяват човечеството. Но, разбира се, всичко това е разказано, надявам се, много леко и лекокрило.

За мен една книга, нейната ценност е в това да бъде дочетена.

Какво е закодирано в подзаглавието - „Контрареволюционен роман с френски сладкиш”?

- Той си е контрареволюционен роман. Защото романът е пародия на революцията, а революцията е пародия на еволюцията. В тази крилата фраза, общо взето, е цялата много смешна, надявам се, история за това как една ветроходна лодка с трима руснака се разбива в един кораб, на който снимат еротични филми…

В литературата като какъв тип оръжие се използва иронията?

- Иронията е оръжие, с което писателят най-често може да пореже самия себе си или да си направи харакири. Според мен тя първо служи за обезвреждане на авторското его и на митоманиящината му. След това служи, общо взето, да направи писмения живот по-приемлив и по-лек за възприемане от читателя.

Общо взето, „белите” книги много често съдържат иронията и смеха, а „бели” книги няма много по-света. Няма много и такива персонажи.

Как успявате да намерите баланс между литературата и театъра?

- Ами не го намирам. Никакъв баланс не намирам между литературата и театъра (смее се – бел.а.)

А как ги съчетавате тогава, когато не е балансирано?

- Аз не правя разлика. Не правя разлика между поезия, проза и драма. Това е някаква форма на изразяване, но това го разбрах с годините. В началото съм се страхувал от всеки един литературен род, с който съм се захващал и винаги ме е водил някакъв напълно необясним и с нищо незащитен кураж.

/РБ/

Човек, за да живее дълго, трябва да остарее по някакъв начин, казва писателят Людмил Станев

 Човек, за да живее дълго, трябва да остарее по някакъв начин, казва писателят Людмил Станев

„Това сегашно време на мен ми е отвратително и съжалявам, че ми се налага да живея в него. Но няма как – човек, за да живее дълго, трябва да остарее по някакъв начин”. Това каза пред БТА писателят Людмил Станев. Вчера той бе гост на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол, където представи сборника си „Избрано” (изд. „Pibooks”).

Събитието се проведе снощи в Художествената галерия на морския град, а модератор на събитието бе поетесата Силвия Чолева.

За БТА Станев каза, че колекцията от разкази в книгата му „Избрано” включва подбор от разкази от предходни негови пет книги. „Махнал съм тези текстове, които са непонятни за младежите – където пише някакви гаври с комунисти, социалисти. Те са още тука, но младежите не ги знаят, така че съм ги почистил, пуснах ги в канала…”, каза авторът. Той допълни, че героите му са „всякакви луди хора, маргинали, велики хора. Всякакви – какъвто е светът – пъстър”.

Попитан как гледа към текстовете, които е писал в миналото, Станев каза, че „някои от тях стоят удивително пъстро и свежо, други са леко пожълтели, но не чак дотам”. На въпроса на БТА какъв разказ би написал за Созопол днес, Людмил Станев заяви: „Созопол е оазис – на идване не можах да видя никакви политици, така че съм спокоен, градът е запазен, резерват на нормални хора е.”

Пред публиката в Созопол Силвия Чолева подчерта, че неслучайно книгата на Людмил Станев се нарича „Избрано”, а не „Събрано”, понеже авторът сам е подбрал по-добрите си разкази.

„Ето това спретнато томче, малка тухличка, съдържа близо 30 години моя налуден опит да пиша литература”, каза Людмил Станев. „Това е една голяма хамалогия – писането на литература на български език, издаването й и реализацията й. Тъй като в моловете и бензиностанциите няма да отидете да си купите книга”, допълни още той.

Сборникът включва стари и някои от най-кратките му разкази, но и няколко нови, които Станев е писал, докато работи в Спешната помощ. Темите на разказите, вдъхновени от тези нелек служебен период, Станев каза, че са свързани с това, че „когато човек остарее и се разболее в тази държава, произволът просто те изхвърля на боклука”. „Няма никаква социалност, никакво милост, никаква емпатия в тази държава. И аз съжалявам, че не съм избягал преди 30 години, когато можех да го направя. Но късно е вече. Оставаме тук, за да дооправим нещо или поне нормално да дадем някакъв цвят на това, което ни остава да изживеем”, посочи авторът.

Людмил Станев разказа какво го ръководи по време на творческия му писателски процес. „Ако историята е конвенционална, аз й позволявам тя да ме води и в един момент „се чупя от нея" - минавам от съвсем друго място, нещо като при джем сешъните. Когато темата е по-хлабава и поддаде, изчезвам другаде и после пак по слабо време се връщам при нея”, каза той. „Това са мои забавления, които биха се харесали на хора, които имат чувство за импровизация или пък слушат музика, или четат такива автори. На някои може да им изглежда недовършено, но те са довършени всичките категорично”, допълни още авторът.

Станев заяви, че не се бои от изкуствения интелект. Според него заплашени са не поетите и писателите, а журналистите, учителите и кинорежисьорите. „Искам да видя как изкуственият интелект ще наподоби моите разкази… Не може една машина, машиногенерирано да има чувство за хумор и кросинговър на мисловните връзки”, каза писателят. Според него „поезията е вид лудост”, заради това и няма как машината да я наподоби. „Всички състояния, подобни по време на лудост, машината няма как да ги изимитира, защото при нея всичко е логистично вързано и има алгоритъм. За неща, в които няма алгоритъм, машината не може да направи нищо”, допълва той.

Людмил Станев разказа, че участва за седми път на Празниците на изкуствата „Аполония”. Неговото първо гостуване е през 1985 г., когато се провежда второто издание на фестивала. „Тогава Теди Москов гледа едно мое представление и отишъл, говорил с Димо, обяснил му за какво става въпрос и Димо ме покани тук, намери ни квартира. Ние играехме на улицата. Изиграхме две представления с комедия дел арте…”, припомни си Людмил Станев.

/РБ/

Книга на Хелиана Стоичкова беше представена в Радомир

Източник Пресклуб Радомир

В Прескруб Радомир се проведе вълнуваща среща със забележителната писателка Хелиана Стоичкова. Тя представи свои творби пред радомирските читатели. 

Иваело Шопски покани и представи в Радомир писателката Хелиана Стоичкова. Той представи и други нейни книги, които с удоволствие сподели, са инспирирани от него самия. 

"Вдъхновяващ е замахът, с който авторката разказва на децата безкрай от истории" каза още Иваело Шопски.

Хелиана Стоичкова е автор на 19 детски книги, всяка от които съдържа по няколко детски приказки. В тази книга са включени 4 отделни истории, които са вписани една в друга. 

Книгите на Хелиана за деца са често забавни, но съдържат много сериозни послания. Лошите остават без приятели, невъзпитаните получават шанс да се поправят, но ако не разбират какво са объркали също остават сами. Тази книга разказва за не един и не двама такива герои, които не знаят как да се държат културно.

От пресцентър Радомир споделиха, че посещението на писателката Хелиана Стоичкова е предизвикало огромен интерес в гостите на събитието. По време на представянето на книгата "Пазителят на съкровището" авторката е обърнала внимание на няколко интересни неща свързани с четенето на детски книги.

"Децата имат нужда от качествено и морално издържано съдържание, което ги провокира да искат да растат мъдри хора"

Книгата "Пазителят на съкровището" е част от дълга поредица от детски книги на автораката. Тя е написана за по-малките читатели от 6 до 8 годишна възраст и разказва историята на малката стара дървена врата Яни, която търси едно дете. "Пазителят на съкровището" представя група от приятели, които не винаги излизат с най-мъдрите отговори на всички въпроси, но имат интересна хипотеза за това от какво са направени хората. Те са направи от мечти. Защото постоянно мечтаят и няма как да са направени от нещо друго.

"Много е добре ако родителите прочитат книгите, които слагат в ръцете на децата си за да направят сами те подбор какви сюжети и какви концепции за света ще достигнат до децата им"