Веселин Ханчев, стихове

Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.

И каза гората: — Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.

Умираш. Далеч е отрядът сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.

Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.

И каза гората: — Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.

Виж — бързият гълъб е паднал дори
до тебе с крила укротени.

Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани?

И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.

И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека,

удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.

Из"Ненаситно", Петър Петров

 Знаех си,

че ще ми се наложи

да ти напомня за себе си,

да се промъкна по никое време

в артистичната ти мансарда,

докато кротко сънуваш,

изтощена от формули

и най-малкото

общо кратно,

да изпонадраскам

всичките ти стени

с безсъниците ми,

повярвали си, че са

безсмъртни стихове,

знаех си, че дори и кучето ти

няма да ме усети как влизам

и тихомълком се изнизвам,

без да оставя и следа,

без да оставя и следа,

миризма на дума

без да оставя,

знаех си, че ще ми се наложи

да подам оставка на душата си

навреме, пред окото на света,

докато съм все още

на мушката му,

знаех си,

че трябваше поне

да те целуна в крайчеца

на самотничещите ти устни,

по клепачите ти ненацелувани,

по капачките на коленете ти,

да заровя точно тук

този звук на вик

по теб...

Петър Петров

/из "Ненаситно"/

Животът, Иван Вазов

Животът! Страшна върволица
от изпитанья и беди,
на всяка негова страница
четем разсеяни мечти.

Какви излъгани стремленья,
какви усилья без венец,
от сънища и пробужденья
каква верига без конец.

Моето родно село, Александър Вутимски

Моето родно село е далече.
Там, под огромното ведро чело,
ведро чело на балкана - изсечен
в синьо небе. - Мойто родно село!

Долу във пролома волна река
мие брега - и гори, и поляни.
Долу във пролома волна река
тихо протича във слънце обляна.

Моето родно село е далече...
Вечер бездомна, огромна луна
слиза без шум зад баира изпречен.
В къщите черни тече тишина.

Моето родно село е далече...
Днеска защо ли го спомням с тъга?
Малко ли, малко ли стихнали вечери
мокри очи не притварях - от глад?...

Мое печално, далечно село!
Бедно село, о, кога ще те зърна
светло под ведрото горско чело,
светло - от радост спокойна обгърнато?

1937

На другаря Тодор Живков, Александър Геров

В теб има нещо от Левски,
в теб има нещо от Ботев
и моето сърце ръкоплеска
във името на живота.

Ти, Партийо, си майка на живота.
Ти раждаш героични синове.
Потомците на Левски и на Ботев
по сила равни са на богове.

Историята тебе те извика
да начертаеш нам път на света.
И сила огнена във тебе блика,
и символ си ти днес на пролетта.

Измъчена, велика, легендарна,
на своите конгреси раснеш ти.
Към Ленин и към бъдещето вярна,
създаваш подвизи и красоти.

Ний твои сме деца. Ти ни научи
на доблест, на подем, на простота.
Куршумът ти е точен. Той улучи
безумието диво на света.

От векове за векове родена
във мир и бой, в упадък и подем,
ти ще разкриеш цялата вселена
и ний за теб сме горди да умрем.

Велика партийо, с герои славни,
победи твоя славен път вещай.
Ний със теб на богове сме равни
родината, в световния безкрай.

Какой романтик, разказ от Хелиана Стоичкова

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

- Сергей, - заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!
- Ой, ой, ой... – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?
- Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас...
- Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.
- Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива... Дори цвета му не е красив!
Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене... Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.
- Коня да се застреля! Докарайте автомобил.
- Но Сергей, - възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!
- Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!
- Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!
- Лошадъ.... Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна - Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!
Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:
- Какой романтик!..
- Серьожа... – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам...
- Ах... – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.
Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.


Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество...
- Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.
- Ай, ай, ай... – Завайка се той като се плесна през челото.
- Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!
- Мълчи! - Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.
- Серьожа... – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля... Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе...
Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.
- Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:
- Какой романтик!
- Серьожа, - прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото...
Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.
- Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за...
След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.
- Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.
- Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!
- Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.
- Ой, ой, ой... – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!
- Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь... Какой романтик! Это искусство...

Вяра, Никола Вапцаров

Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“

За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!